Стихотворения за 3 март.

Стихотворения за 3 март от различни автори.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов, 11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Търчете! Тамо са раите!”
И ордите тръгват с викове сърдити,
и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
“Грабайте телата!” някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов, 11 август 1877

ШЕПОТЪТ НА ПЛАНИНИТЕ

Тръгна ли по планините,
те ми шепнат за хайдути.
Шепнат за Хаджи Димитър,
за войводите прочути.

Водят разговор листата и
за Стефан Караджата.
Славят старите дървета
Филип Тотювата чета!

Дъб столетен с клон потрепне
и за Левски ми нашепне-
как дошъл от път далечен,

в калайджия преоблечен,
а се върнал с дрехи нови,
уж е най-богат търговец!

Люляци ми шумолят:
-Поклони се!В тоя кът
падна в битка за народа
Христо Ботев-млад войвода!

На хайдути за борбите
вред ми шепнат планините……

АСЕН БОСЕВ

РАДЕЦКИ

Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и „Радецки“ гордо плува
над златни вълни.

Но кога се там съзирва
Козлодуйский бряг,
в парахода рог изсвирва,
развя се байряк.

Млади български юнаци
явяват се там,
на чела им левски знаци,
в очите им плам.

Горд отпреде им застана
младият им вожд —
па каза на капитана
с гол в ръката нож:

— Аз съм български войвода,
момци ми са тез,
ний летиме за свобода
кръв да лейме днес.

Ний летим на България
помощ да дадем
и от тежка тирания
да я отървем.

Парахода остави ни
и по начин благ,
та дружината да мине
на родния бряг.

Капитана — немец същи —
отказва — тогаз
Ботев люто се намръщи,
вика с бурен глас:

— Туй го искам, не се моля:
всички сте във плян.
Тук се гледа мойта воля,
аз съм капитан!

Чуй, там днеска мре народа
в бой с ужасен враг!
Карай бързо парахода
на българский бряг!

И гласа му става страшен
при тия слова,
немец бледен и уплашен
преклони глава.

Бърже парахода плува
към желаний край,
Дунавът се по вълнува,
весело играй.

Много време се измина
как не бе носил
храбра българска дружина —
твар за него мил.

А дружината запява
песен зарад бой
и байряка се развява
гордо с лева свой.

Парахода веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:

— Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята цалунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени
пред левския стяг
всички падат на колени
на светия бряг.

— Братя! — вика им войвода
със гърмовен глас. —
Скоро радостно народа
ще посрещне нас!

Скоро с гръм ще поздравиме
Стара планина,
кървав бой ще заловиме
с турски племена!

Ний във битки не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи —
гладни сме за бой!

Скоро турчин ще изпита
грозната ни мощ:
правдата е нам защита,
левът ни е вожд!

И по цяла околия
глас екна съгрян:
„Да живее България,
смърт на зли тиран!“

ПАНАГЮРСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ

Боят настава, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна.
Ний не сме веке рая покорна!

Нека с тоз удар врага да смажем,
нека му гордо, братя, докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.

Гледайте в този пряпорец красен,
лева как тича волен, ужасен!
Левове всички днес се явете
люти и страшни за враговете!

Кого ли плашат турци злокобни?
Нихната ярост, удари злобни
ще се разбият нищожни, слаби,
в нашата правда, в нашите саби!

Ний за живота нямаме жалост,
но да не умрем, братя, на халос –
нека се мъчим колкото можем
повеч душмани мъртви да сложим!

Ако пък паднем в битката славно,
то в България ще незабавно
нови юнаци пак да въстанат
и вместо нази бой ще зафанат!

Нека мрем, както нявга сме мрели,
да живейм волни как сме живели!
Кураж, другари! Бог ще ни брани!
Смърт на вековни, черни тирани!

1875

КУЛАТА

Ужасен час! България трепери
като листо и под морa живее!
С окото си се мъчи да измери
дълбочината, що пред нея зее.

Дълбочина, де мрак цари, синджири
дрънчат, бдят кръволочните вампири…
Тоз мир проклет? О, няма той да бъде!
Убиец може да закаля, но не съди!

Тоз мир на мъст – е мир на пясък сложен,
висок градеж върху блатиста почва:
едвам сглобен – да се тресе започва,
тоз мир е нов рат, малко поотложен;

тоз мир – на победител мир не дава,
тоз мир дойде след Пирова победа,
полвина свят в страх лаврите си гледа,
полвина свят гори да отмъщава!

О, победители, един слепеца
не вижда крехкостта на вашта кула,
защото мщеньето е ней твореца
и злобата – чер дух на Велзевула.

В градежа й отсeга има гнилост,
стените й вече се попукват жалко:
цимент им липсва – справедливост малко,
гранит в основите им – малко милост.

И ние, смазаните до земята,
с духа сме прави, ако и безгласни:
вий меча взехте ни, но не крилата
на вярата във бъднини по-ясни.

Оста ни силата непобедима
на младостта, коя да мре не иска,
и правдата – далечна или близка –
тук своя празник тържество ще има.

О, рано-късно тоя ден ще блесне,
аз виждам го в тъмата, той на път е,
и тоз, що в гроб турихте, ще възкръсне,
че Божий съд е друг, не вашът съд е!

Иван Вазов

ЧЕРНАТА РЕКА

Душо, не унивай, ободри са,
изпълни се с вяра и надежда,
наште мъки страшни, но свети са:.
през мъглите слънце пак проглежда.

Чуй на тоз народ скръбта горчива –
на великата душа народна, –
виж го траура, що днес обвива
наште знамена и слава родна;

тез чела печално наклонени,
тез очи пребулени с сълзите,
таз бол, тез въздишки задушeни
на сърца безчислени разбити;

тез надежди, тия идеали
в траур, в плач тез дивни лаври,
блянове свети пак в нощ остали,
гробове свети пак в плен на гаври!

Тoчи, тoчи се река безкрайна
от вълни ревящи, но нечути –
пo е силна скръб безмълвна, тайна,
ярости сдържани пo са люти.

Взри се, душо, в таз тъга безгласна –
тя земята българска залива!
Как си свята, родино нещастна,
и велика в таз скръб мълчалива!

Иван Вазов

III. НЕ ГИНЕ

„Нека гине, милост няма!“ –
идат викове безжални; –
ний изрихме й гробна яма:
блъскай, звоно погребални!“

Не, не гине сила млада,
пет столетья в мъки расла,
не гасней в тоз мрак лампада,
в нощ вековна неугасла!

Не гасней живот спечелен
с жертви страшни, с кръв порои,
не мре край свещен, населен
от гробове на герои!

Не се мре, когато мъртви
из гробовете си стават…
Чувам, небеса, гласът ви:
„Дни на правда приближават.“

Иван Вазов

МИР

Мир ли? Мир ли е това? Не, семе
за омрази и за нови хали,
зъл предвестник на беди големи
и главня, пожари що ще пали!

Мир? Не, мъст на злобата пияна,
лют топор въз правдата свещена,
кървав нож, забоден в жива рана,
песен зверска, в ада съчинена!

Иван Вазов

НАДЕЖДА

Не, не ще остане тъй до края –
има правда, висша правда има:
след нощ утро иде, май след зима…
Позволи ми, Боже, да дотрая,

дух убит да видя пак подигнат,
жизнен лек на тежки рани турен:
жилав си, народе, непостигнат
по търпеж и мощ в живота бурен!

Иван Вазов

obrazovanieto.bg/novini/stihotvoreniya-za-3-mart/